В резюме

LifeJoker

Chimaira – Resurrection

След четири албума и повече от десет години съществуване, кливландските екстремисти най-после успяха да ме развълнуват. Плътни, режещи рифове, брутален вокал, който на места се сменя с електронизиран, а ла Fear Factory, разнообразни парчета и много хъс, това е новото превъплъщение на “Химерата”. Колкото и да се иска обаче на критиката да вкара групата в някакво кор-русло, за мен тази тава е много по-близо до гьотеборгския дет и добрите години на Konkhra, отколкото до Machine Head и подобни. Намират се и по-мелодични пасажи, изобщо за всекиго по нещо. Макар да не блести с особена иновативност и свежи идеи, Resurrection е есенцията на всички добри “клишета” в тежката музика.
Оценка – 4/6 (заслужава да се чуе)

Mors Principium Est – Liberation = Termination

Трябва да призная, че сред студените полета на Финландия се раждат твърде много групи, които или са абсолютно безнадеждни, или се доближават до гениалността. Някак средната класа се губи там, вероятно като следствие на характерния климат и душевно състояние на повечето финландци. Е, тези нови за мен момчета с непроизносимо име за съжаление са по-близо до първата категория. Стилът е някакъв микс от блек-хевито на Children of Bodom, с опити да се вкара симфоничност и електронни елементи. Резултатът би могъл да е любопитен преди пет-шест години, но в момента е тотално безличен. Единственият неоспорим елемент е бързината. Ако ви се слуша такава музика, по-добре си намерете японците Sigh.
Оценка – 2/6 (може да пропуснете спокойно)

Naglfar – Harvest

След зачестилите критики, че съм се размекнал и съм станал музикален помияр, реших да посветя тазмесечните ревюта на представителите на по-твърдата музика, с което да затворя устата на мрънкащите. Затова преминавам смело и безотговорно към позабравения олдскуул блек метъл и едни от неизменните му представители, шведите от Naglfar. В пети пореден албум тази група свири така, както се очаква да звучи този стил. Плътен, тежък звук и познатите от толкова много групи вокали, изобщо класика. Ако сте почитатели на Marduk, Immortal и добрите години на Dimmu Borgir, този албум няма да ви разочарова. Само като вметка искам да подчертая закриващото парче, Odium Generis Humani. Не знам дали заради уводния бас или прокрадващата се по нехарактерен начин мелодия, но ме грабна.
Оценка – 4,5/6 (само за блек маниаци)

Rwake – Voices of Omen

Още една група със странно име, която би могла да се нареди с достойнство в колекцията ви. Само не трябва да сте склонни към дълбоки депресии и да сте настроени с добро чувство към експериментални напъни. В общи линии албума представлява кадърен дуум-дет, бавен и тежък, какъвто трябва да бъде, без да се цели в трона на Cathedral или ранните Anathema, но със своите индивидуални достойнства. Просто на моменти е твърде разнообразно за дуум.
Оценка – 3,5/6 (добър опит)

Therion - Gothic Kabbalah

Шведските ветерани, известни главно с рязката смяна в творческите си търсения и иновативния Vovin, би трябвало да седят на първо място в тази редица. Уви, налага ми се да бъда субективен и да кажа, че албумът е лигав, но за сметка на това дълъг. Петнайсет парчета, които не напомнят с нищо на отминалата слава. Групата тръгна с класически дет, после вкара мелодия и предизвика фурор със симфоничен метъл с “оперно” пеене. В момента това, което можете да чуете, е с нищо невпечатляващ пауър-прогресив с дразнещи мъжки и трагични женски вокали. Но пък, както споменах, е доста дълъг. От друга страна, в чисто техническо отношение това са музиканти, които заслужават единствено адмирации.
Оценка – 3,5/6 (за упорити фенове на групата)

Onslaught – Killing Peace

Излишно е да повтарям отново, че реюниъните са една порочна мода да се спечели някой и друг долар на стари години и от старата слава. Излишно е и да споменавам, че те обикновено представляват трагични гледки, а от старият хъс няма следа. Да кажа, че и последният напън на класиците Venom с “автогавър” заглавието Metal Black уби всичко детско в мен. Случаят с Onslaught обаче не е такъв. Момчетата се събират след бая годинки и свирят точно това, което свиреха и през 86-та – олдскуул траш в ултимативна форма. Спомнете си старите Destruction, Kreator, Rigor Mortis и ще разберете за какво става въпрос. Едни от абсолютните класици на траш метъла се завръщат сякаш назад във времето и изкарват на музикалния пазар нещо наистина сантиментално.
Оценка – 4/6 (като в доброто старо време)

Spiritual Front – Armageddon Gigolo

Малко встрани от предприетата офанзива, но бих искал да кажа няколко думи за този миналогодишен албум като формално представяне на групата. Тази нова за мен италианска група очарова с меланхолия и музикална красота. Самоопределящи се като suicide pop, момчетата се доближават максимално до добрите традиции на Ник Кейв, макар да звучат значително по-жизнерадостно. Все пак това е доста добър дарк уейв, като в добрите му години, съчетан по първи впечатления и с доста запомнящи се сценични изяви. Макар че целият албум заслужава внимание, Love Through Vaseline е песента, която се откроява.
Оценка – 5/6 (една повече от добра изненада)

Коментирай...