|
|
         
|
Alestorm – Captain Morgan’s Revenge Дебютен албум на шотландците, с който дават много добра заявка за светло бъдеще. Музиката е по-скоро веселяшка, отколкото гневна, но това не пречи на момчетата да са постигнали един доста интензивен и твърд пауър метъл звук с фолклорни елементи. Разбира се, композициите не блестят с особена оригиналност, но пък са изключително приятни за слушане. Продуцентът също не ги е оставил на произвола на съдбата и албумът им звучи приятно балансирано и разнообразно. Ако трябва да правим някакво сравнение, то Alestorm са пресечната точка на пиратските Running Wild, епичните Blind Guardian и келтските фолк метъл групи. Съвсем очевидно текстовете се въртят около пиратски приказки и легенди, като в официалната анотация на албума на сайта на Napalm Records ‘The Alestorm’ е обявен за кораба, от който петима шотландски пирати предизвикали голямото земетресение в Порт Роял на 7-ми юни 1692. Уводното парче Over the Seas е безспорното бижу в албума, което изпъква на фона на останалите. Други като Of Treasure и Flowers of Scotland са типични кръчмарски разпявки, втората бидейки и неофициален химн на Шотландия с древен произход. Оценка – 5/6 (свежо попълнение в иначе закостенялата пауър сцена)
Atrocity – Werk 80 II Продължаваме серията сборни кавър-албуми на известни групи. Немците Atrocity са група с история и няколко повратни точки в кариерата си, които явно с тази подборка на уейв хитове от 80-те години искат да покажат как от дет метъл банда се превърнаха в индъстриъл-хеви икони с готик елементи. Сред любимците им блестят Simple Minds, Depeche Mode, A-ha, Franky Goes to Hollywood и други. Ако си мислите, че ви идва малко лигаво, сте на прав път. Още повече, че злостно мога да заявя – от уейв сцената само Депеш постигнаха някакво дълголетие и не потънаха в забвение, така че не виждам нуждата претендираща за метъл принадлежност група да рови толкова усилено в пепелта на миналото. Вярно, че Don’t You Forget About Me или People Are People са приятни песнички, но цял албум е вече прекалено. Още по-злостно мога да добавя, че явно ангажиментите на Alexander Krull с новата група на жена му Liv Kristine не му позволяват да извади нещо все пак по-качествено с полу-легендарните Atrocity. Но пък не може да му се отрече, че гласът му направо се е убил за ню уейв. Оценка – 3/6 (още едно музикално удоволствие, което можех да си спестя)
Avantasia – Scarecrow И настъпи всенародно веселие, понеже големите гласове на пауър и хеви сцената се сбраха йощ веднъж за още една последна битка. Воините са страховити, познати стари муцуни, които създават твърде висока звездна концентрация. След като дори стария дядо Алис Купър са го прилъгали да допринесе за това творение, значи нещата са наистина сериозни. И тук идва едното малко недоволство. “Метъл-оперите” бяха първично гениални и изпълваха с едно такова чувство на душевно възвисяване, докато това тук е излъскан, полиран до перфектност търговски продукт. Прекрасен, галещ ушите, разнообразен и епичен, но все пак с ясната идея да изгрее на музикалния щанд и всички останали дискове да изглеждат издраскани, мръсни и противни. И като всеки подобен продукт вкусът му е малко постен. Всъщност EP-тата от миналата година дават само бегла представа за този албум. Той е коренно различно изживяване и твърде подходящ за фенове на Scorpions, Europe и други популярни рок звезди от близкото минало. Лигаво ми седи, с други думи. Но пак повтарям, прекрасни композиции, прекрасен саунд. Оценка – 5/6 (висока оценка, но по разум, не по сърце)
Dark Age – Minus Exitus Немска мелодична дет метъл група с над десетгодишна история, която предлага един не лош албум. Забелязват се доста хеви и дори кор елементи в иначе плътния, обширен саунд. Ритъмът ми идва малко насечен за подобен тип музика, но се преживява. Вокалите са два, един дет и един чист, много напомнящ Amorphis на моменти. Все още не мога да реша обаче дали редуването на откровени дет метъл композиции с пауър изпълнения е по-скоро плюс на тавата. Подобна нехомогенност се наблюдава и в отделни песни и лично на мен ми създава дискомфорт. Иначе си личи огромният музикален потенциал на момчетата, а далеч не може да се каже, че им липсва и опит. Просто има много по-добри попадения в точно тази ниша, което не им позволява да се издигнат прекалено нагоре в класациите. Положително явление е появата на продукции с подобно все пак високо качество, които не са под шапката на някой от големите лейбъли. Именно на подобни групи и звукозаписни компании все още се крепи ъндърграунд статуса на метъл музиката като цяло. Оценка – 3.5/6 (не блестят с нищо)
Anvil – This is Thirteen Албум от миналата година на още една от живите легенди, този път на канадския траш. Самото име на албума говори само за себе си, недвусмислено, отбелязвайки къде точно се намират Anvil в момента – техният тринайсети дългосвирещ албум. В тази връзка и песните са точно тринайсет. Технично олдскуул изживяване, което със сигурност ще се хареса на старите фенове на групата и изобщо на канадската вълна от началото на осемдесетте. Тежестта се постига главно благодарение на кънтящия бас, отколкото на някаква безумна скорост, толкова популярна сред повечето нови групи. Вокалите обаче звучат все по-зле с всяка изминала годинка и вездесъщия Стив Кудлоу започва да оставя съмнения за здравето си. Иначе работата, хвърлена по “юбилейния” албум и вече готовият продукт могат да предизвикат само възхищение, макар и демоде на фона на никнещите като гъби дет, блек и индъстриъл групи. За разлика от повечето си колеги от онова време, Anvil подържат добра форма. Оценка – 4/6 (явно още имат какво да покажат на света)
Black Comedy – Instigator Това е любопитно. Нещо като индъстриъл кор, тук там с дет метъл забежки. Предполагам, че момчетата от Осло едва ли ще постигнат известността на групи като Deathstars и The Kovenant, но заслужават вниманието на меломаните. Всъщност Black Comedy са доста стара група, вече с десетгодишна история, но уви, това е едва втори албум зад гърба им. В основата на професионалния саунд, и по-точно на ритъм секцията му, стоят Кенет Екесон, свирил в Dimmu Borgir и Old Man’s Child, известен повече като Тьодалв зад барабаните, и познатият също от “Детето на Стария Човек” Мемнок на баса. Само като малко пожелание, но биха могли да включат и женски вокал, който ще им пасне перфектно и значително ще разнообрази звученето. Иначе всичко си е на мястото, модерно, лесно-смилаемо и дори запомнящо се на моменти. Могат да се търсят аналози със Slipknot, колкото абсурдни, толкова и налагащи се постепенно в съзнанието. Същевременно отчетливо се забелязват блек метъл корените. Оценка – 5/6 (приятно очароващи)
Metalium – Incubus Навремето, когато за първи път попаднах на хамбургската звездна формация, първата ми реакция беше да си задам въпроса толкова ли свършиха подходящите имена за пауър метъл групи, та ударната група около Хенинг Басе трябваше да се кръсти по този малоумен начин. Оттогава, та включвайки и този албум, Metalium са си едно полирано клише – от името през обложките, та до китарните сола. Така че, ако искате още и още Helloween, те са вашата група. Не че има нещо лошо, в крайна сметка така се създават музикалните вълни, но прекомерното натрупване на групи с много сходно, да не кажа еднакво звучене неминуемо води до отлив на интерес и оттам до затъване на сцената. Все пак сами за себе си Metalium звучат много приятно, професионално и балансирано, водени от един прекрасен вокалист и умелите рифове и сола на Матиас Ланге. Освен това постигат и завидно постоянство, почти без да пропускат година, в която да зарадват феновете си с нова тава. Дори и без звездите от дебюта Майк Терана и Крис Кафъри, Metalium си остават супер група. Оценка – 4/6 (само да не беше клиширано чак толкова много)
Dismember – Dismember Отдавна не бях слушал толкова класическо шведско звучене в дет метъл албум. Всичко, от ритъма, през рифовете и вокалите на Мати Карки демонстрират най-доброто от наследството на банди като Grave и Entombed. Освен това “разчленените” са попаднали в една сравнително малка компания, която бързо успя да събере около себе си големите в екстремната музика и плодовете на това сътрудничество си личат в почти всяка една продукция. Шведите Dismember разбира се имат доста богата история, но с този албум спокойно мога да кажа, че пишат нова страница от нея. Агресия и бързина, съчетани с мелодични пасажи в стил Arch Enemy са основните характеристики на един албум, който обобщава постиженията в европейския дет метъл за последните 20 години. Томас Даун е новото име зад барабаните в групата, поради желанието на Фред Естби да обръща повече внимание на семейството си, и смея да кажа, че се справя със задачата да подържа живот в ритъм секцията на една толкова скоростна група.
|
||||||||||||||||||||
Оценка – 5/6 (прекрасно дет метъл изживяване)